В детската градина имам много приятели, но един ден забелязах, че Петър плаче сам на пода. Той беше изпуснал кубчето, с което строеше кула, и се чувстваше тъжен. Аз също бях малко притеснена, защото не знаех какво да направя, но си спомних как мама ми казва, че когато помагаш на някой друг, светът става по-хубав.
Взех едно от моите кубчета и го подадох на Петър. Той се усмихна и каза „Благодаря ти, София!“ После започнахме да строим кула заедно. Петър ми показа как да сложим кубчетата по начин, който прави кулата по-висока, а аз му предложих да добавим още цветни кубчета. Скоро всички деца започнаха да ни се присъединяват и кула стана огромна!
Докато строяхме, забелязах, че Петър вече не е тъжен. А аз се чувствах горда и щастлива, защото направих нещо хубаво за друг човек. Тогава разбрах, че емпатията не е сложна. Понякога е достатъчно да предложиш помощ, да споделиш играчка или просто да се усмихнеш на някого.
След този ден започнах да обръщам повече внимание на приятелите си. Ако някой плаче или изглежда сам, винаги се опитвам да го подкрепя. Дори малките жестове могат да направят деня на някого по-хубав.
Сега в детската градина ме наричат „момичето с кубчето на приятелството“. Това е най-хубавото име, което съм имала, защото ме напомня да помагам на другите и да бъда добра.